Силвана Карачолова живее в Пловдив, но е родом от Стара Загора. От дете пише стихове. Завършила е икономика и психология. Стиховете ѝ късно виждат бял свят, но пък показват богат жизнен, естетически и социален опит. Първата ѝ стихосбирка "Следи от дъжд", издадена през 2009 г., провокира закостенелите и консервативни художествени вкусове, защото е полифонична и многопластова и въпреки парадоксалността на някои съждения, има притегателна сила и въздействие, защото Силвана Карачолова е със специфичен лирически глас и с нестандартна и оригинална образна мисъл. Стиховете, които поместваме тук, са от втората ѝ стихосбирка, която скоро предстои  да бъде издадена. Поезията ѝ е наситена с копнеж, тъга, болка и дълбок драматизъм. Преплитат се както жизнеутвърждаващото начало, така и меланхоличната, стаена, ранена душевност. Преливат се светли, оптимистични страсти и пориви с до дъно нараненост, отчаяние и самота. Поетичният ѝ свят преминава отвъд битието и материята, като търси чрез образите и символите да улови прекрасното и истинската стойност на нещата и да внесе хармония в неспокойната и вечно търсеща душа.


Писмо

„Има нещо долно да замениш с друго същество
онова индивидуално същество, което си обичал,
защото именно в него си узнал навеки образа на любовта.“
                                                           Н. Бердяев
 
Когато дойде при мене със жест -
с виртуалните рози в ръката,
когато отрони звездите с копнеж
и с тях ми облъхна душата,
когато лятото беше живот
и ти след това си замина,
съдбата бе сключила своя облог
с вселенската мъдра богиня.
 
Когато се срещнат две същества
по пътя безумен в всемира,
когато се слеят с дух и тела,
обикне ли - този умира.
В истина само твори любовта,
не можеше с мен да забравиш.
Зейна чудовищна, грозна лъжа.
Бе подлост, което направи.
 
Смъртта ти отнема единствено миг,
за миг трае черното само,
когато прозираш със горестен вик
оголялата си самоизмама.
О, как оставаш жестоко сама -
политаш във бездни на ада!
Но стигнеш ли дъното - е вечността!
И знай - от там не се пада!
 
Искаш, добре, ще ти простя
онези космически думи -
една заместителна, ловка игра,
прелъстителни, вдъхновяващи, умни.
Аз им повярвах, това е така,
поглъщах ги и обожавах!
Сега не изпитвам и капка злина
и в сърцето ще ги оставя.
 
Не знам дали това мое писмо
някога до тебе ще стигне.
Но с него страстно жадувам едно -
убития обичащ да вдигне.
И с нови сили да си сложи венец
от вяра, любов и надежда -
не се умира, убит от подлец,
и след него не се и поглежда.


Силвана Карачолова

Публикация от 18 януари 2016