Творецът затвори завинаги очи тази нощ. Великият поет, преводач и сценарист остава в историята с прекрасните си стихове и блестящите си преводи на Уилям Шекспир.
Автор е на поемите „Палечко”, „На път”, „Край синьото море”, „Тавански спомен”, на поетичния цикъл „Нежности” и мн. др. Той е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга, заради своите „Пет приказки”, номиниран е за Нобелова награда.

Валери Петров е роден на 22 април 1920 г. в семейството на Мария Петрова, преподавателка по френски език, и видния адвокат и дипломат от еврейски произход проф. Нисим Меворах. Учи в Италианския лицей в София, който завършва през 1939 г. Там се запознава с бъдещата си съпруга Доминика Бобошевска, химик по професия. На 15 години пък Валери издава първата си самостоятелна книжка - поемата „Птици към север", стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем", а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север" с псевдоним Асен Раковски.

Малко хора знаят, че Валери Петров всъщност е завършил медицина. Той се дипломира в Софийския университет през 1944 г. с отличие. Работи като военен лекар и участва във втората фаза на войната срещу нацистка Германия. Същевременно е и военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак". След войната е един от основателите и зам. главен редактор на в. „Стършел" (1945-1962 г.). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.
От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми. По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студията за игрални филми „Бояна". Той си спечелва любовта на няколко поколения българи със сценариите на филмите „Рицар без броня", „Йо-хо-хо" и „Един снимачен ден". Освен това е автор на първия български мюзикъл „Когато розите танцуват", на пиесите „Честна мускетарска" и „Театър, любов моя".

Гореща молба

Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.
Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.
Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.

***

Само смъртта се осмели да му каже "Стоп!"...


 

Публикация от 27 август 2014